 |
| Source: http://www.mtitc.government.bg |
Миналата събота сутринта ми се наложи да пътувам до Севлиево, малко, но много красиво градче в северна България. Беше денят за национално почистване и тъй като не бях сигурна дали ще имам възможност да се включа в почистването, а и се оказа че ще пътувам сама, реших да спестя на природата отровните газове от автомобила си поне този ден и да се придвижа с автобус.
Купих си билет, качих се в автобуса и заех мястото си, което беше на десетина реда зад шофьора. (Тук ще спестя разказа си за пътниците, които ни чакаха на няколко импровизирани спирки извън автогарата и които очевидно имаха уговорка със шофьора откъде да ги вземе. Липсата на лоялност от страна на шофьора е проблем на фирмата превозвач, с който не искам да ви занимавам.)
Излязохме от София и потънах в книгата си. По едно време забелязах, че е започнало да вали. Инстинктивно погледнах към шофьора и видях, че той говори по мобилния си телефон. Не използваше нито handsfree, нито bluetooth, нито някое другo съвременно устройство, което да му позволява да говори докато шофира. Държеше телефона с ръка на ухото си и говореше. Това продължи около петнайсетина минути.
Започнах нервно да се оглеждам и да търся с поглед други възмутени пътници. Никой не беше обърнал внимание. След няколко минути на възмущение и търсене на подкрепа от страна на останалите пътници, успях да привлека вниманието на една жена на средна възраст, която седеше на седалката зад мен. Посочих й шофьора, който продължаваше да говори по мобилния си телефон и й казах, че смятам да отида и да го помоля да спре да го прави. За мое учудване, жената вдигна рамене, усмихна се безпомощно и каза, "Всички шофьори говорят, дори тези в градския транспорт. Не се занимавай," и продължи да си гледа през прозореца.
Реших да изчакам малко с надеждата шофьора да си приключи разговора. Но не! В следващия момент, видях как все още говорейки по телефона, той започна да изпреварва камион. Навън все още валеше. Това преля чашата на търпението ми, изчаках да извърши изпреварването и отидох при него.
Осъзнавах, че с това мога да го ядосам и да изложа на още по-голяма опасност останалите пътници, но слава богу, това не се случи. За щастие, се съгласи да затвори телефона и не ми се разсърди много. Продължихме спокойно пътуването си и пристигнахме живи и здрави.
Мисля си сега, обаче, ами ако не беше успял да изпревари камиона на този двулентов път с мокра настилка и само с една свободна ръка за управление? А, щеше ли автобуса да пристигне до крайната си точка успешно, ако никой в автобуса не беше му показал, че говоренето по телефона по време на шофиране изобщо не се толерира от страна на пътниците? Със сигурност при лошо стечение на обстоятелствата, това можеше да се превърне в поредния почернен празник за българите.
Националният ден за почистване отмина. Данните посочват, че резултатите от тази инициатива са впечатляващи! България е по-чиста отвсякога! Но кога ще изчистим съзнанието си от апатията, страха и безхаберието си? И дали това не е най-важната стъпка към решаването на проблемите ни, много от които, за съжаление, завършват фатално за редица български граждани!
